РАЗВОДЪТ И ДЕЦАТА.
Историята на един развод винаги е всъщност историята на една провалена любов. Детето често е разменен елемент в един развод, за който то самото няма никаква вина.
Присъждането на родителските права по отглеждането и възпитанието на роденото по време на брака дете е един от основните въпроси в бракоразводния процес. Всичките ни семейни кодекси действали в страната съдържат уредба, която защитава интересите на детето при развод на родителите му.
При кого ще остане детето? Това не е въпрос на желание на единия или другия от развеждащите се. Това е правна възможност и строго регулиран от закона процес, в който се отчитат възможностите на родителите и потребностите на детето. Съдът е този, който постановява кой от родителите “ще вземе” детето.
После започват проблемите. Мъжът отмъщава на жена си, като не плаща издръжка. Това, само по себе си, е деяние, осъществяващо състава на престъпление– чл.183 вр. с чл.293а НК.
Жената пък си отмъщава, като не позволява на бащата да вижда детето в определените от съда дни от месеца и през ваканциите, както и на официалните и лични празници.И това е престъпление по смисъла на закона – чл.182 от НК.
Оттам нататък издевателствата над бедната детска душа продължават в други измерения. То е събрало багажа си и чака баща му да дойде и да го вземе, защото му е обещал в тази събота да отидат в парка, а той не идва и не идва…
Или пък, бащата е на вратата, детето реве неистово и иска да отиде с него, но майката не отваря, шамаросва го и му казва: “Ти сега си болен.”
Трайната ни съдебна практика е детето да се присъжда на майката. Има и изключения, разбира се, но те само затвърждават правилото.
Приема се, че майката по-пълноценно може да полага грижи за рожбата си. Съдът отчита редица фактори – образованието на родителите, здравето им, битовите условия, при които живеят, сумите, с които разполагат, за да се осигури едно нормално психическо и физическо развитие на детето и да получи то пълноценно образование, съзряване и развитие.
Казано на разбираем език, единият от родителите взема детето. Това води като последица след себе си това, че този родител има правото да получи ползването на семейното жилище. Семейното жилище е жилището, където съпрузите са живели заедно за последно. То може и да не е тяхна собственост. Ако е собственост, например на родителите на другия съпруг, то бившата съпруга може де остане в това жилище до 1 година след развода (чл.56, ал.3 от СК). Другата последица е, че взелият детето родител е длъжен да “го дава” на другия родител в определените в съдебното решение дни. При отказ да го стори, то може да бъде изпълнено принудително чрез държавен или частен съдебен изпълнител.
Този родител, който не упражнява родителските права, дължи издръжка. При разводите по взаимно съгласие тя се договаря от страните, а съдът следи дали е в интерес на детето договореният размер. Защото, ако размерът е по-нисък от определения в закона, съдът може да измени споразумението в тази му част или да не го утвърди с решението си. По-сложно е при разводите по вина на някой от съпрузите. Тогава съдът трябва да определи размер на издръжката. Той се определя от потребностите на детето и възможностите на родителя. Минималният размер на издръжката е равен на 1/3 част от размера на минималната работна заплата.
Издръжката, разбира се, може да бъде изменена, ако се изменят обстоятелствата, при които тя е била определена. Това става с нов съдебен процес, който се развива приоритетно.
Издръжката е лихвоносно задължение. Освен това, тя се дължи не само до навършването на пълнолетие на детето, а до навършването на 20-годишна възраст, ако детето продължава да учи средно образование и до 25-годишна възраст, ако детето учи висше образование.
Бракът е доброволен и по определение, траен съюз между мъж и жена. Неговото прекратяване, без оглед на причините, е изключителен стрес за децата. И само от родителите зависи този стрес поне малко да бъде намален. Това е последното благородно поведение, което родителите могат да имат един към друг в името на детето.